Факт: Русия вече е противник на ЕС, значи и на България, нали така!

- Advertisement -

Време е за промяна на българската политика към Кремъл, клишетата от миналото не вършат работа

С интерес очаквах резултатите от срещата на външните министри на ЕС с тема санкции срещу Русия. Ще има ли промяна на европейската политика към източния съсед и ще се промени ли българската политика към Русия – това бяха въпросите, които си задавах.


Русия търси конфронтация с ЕС, заяви Жозеп Борел преди срещата и даде надежди, че ще има санкции. След самата среща той обяви, че са решили да гледат на Русия като на съсед, който действа като противник и да наложат санкции срещу хората, арестували и осъдили Алексей Навални.
Това, рекох си, е отговор на първия ми въпрос и е опит на ЕС да загърби странната 

компромисна политика към Русия, 

според която тя не биваше да бъде сърдена, защото имало теми от общ интерес. Отдавна е ясно, че Русия няма интерес от общи теми, защото води истинска война срещу съюза и се стреми да го разруши. На тази среща това най-после беше признато. Санкциите обаче са меки, по-скоро символични, защото са срещу дребни риби в руската политика, което означава, че съюзът само е поставил проблема на масата и все още не е готов да го разреши.
Значи големи промени в политиката към Русия няма да има. Ще се запази прагматичният подход на отстъпки и компромиси, на търсене на общи интереси и загърбване на онези, които предизвикват конфронтация, независимо че ЕС признава този подход за неуспех, защото Русия е противник, а не добронамерен партньор. От тази гледна точка ще очакваме втвърдяване на тона към Русия, но това в никой случай няма да се отрази на икономическите отношения, свързани със Северен поток и Турски поток.
Щом европейската политика към Русия не се променя засега, няма да се промени и българската. Още повече, че при нас има фактори, предимно исторически и културни, които допълнително затрудняват всяка промяна в тази посока. 

Факторите са два: 

от една страна руската имперска политика към Балканите, която си остава константа от времената на Петър Велики, и от друга страна непоследователната българска държавна политика към Русия, която прилича на танго- стъпка напред и две назад.
Русия е изградила своя имперска пропаганда за България върху две опорни точки, които са превърнати в аксиоми.
Първата е, че българският народ дължи своето съществуване и независимостта си на победната руско-турска война. Той е получил от руската армия не само свободата си от османските орди, но и модела на държавност, който не е притежавал след петвековното робство. Следователно българският народ е длъжник на Русия и той трябва да изплаща този дълг с любов и признателност при всяко поискване. Оспорването на тази теза от българска страна се възприема от Русия като русофобия и се тълкува като обявяване на война, с всички последици за дръзналите да се правят на русофоби. 
Тази постановка намира радушен прием сред поне една трета от българите, главно поради силната намеса на Русия в българската образователна система и особено в учебниците по история през последните 70 години. Няма по опасен прецедент и заплаха за българската нация от убеждението, че българите дължат лоялност и признателност не на своята, а на чужда държава. Това подкопава устоите на цялото общество и отлично се използва от руската имперска политика като инструмент за натиск върху държавното управление.
Втората аксиома е в отношението към самата българска държавност. Руската дипломация смята, че

 България незаслужено е независима държава

и нейният обичаен статут е да бъде част от руския свят – руска губерния или поне руска васална държавица. По тази причина Русия очаква българския държавен елит да подкрепя нейните интереси на Балканите и никога да не противоречи на Кремъл. От своя страна Русия вярва, че поради народната признателност от аксиома първа, има правото да наказва този елит, когато той забрави, че е само руски инструмент за влияние и да го измете при нужда, за радост на българския народ, който вярва повече в Русия, отколкото в собствените си самозвани елити.
В същността си тази политика е същата, която Кремъл води към съветските републики Беларус, Грузия и Армения, където не се церемони да зачита някакъв техен суверенитет, който според Кремъл не съществува. Това е унизителното отношение на господаря към неговия слуга. С такава политика естествено не може да се примири нито една суверенна и независима държава.
Как приема този подход на Русия българският политически елит, който управлява независима държава? 
За съжаление цялостна, обмислена и стратегическа държавна политика, следвана дълго време, България няма. По-скоро има 

три различни политики към Русия, 

доминиращи в различни периоди от време.
Първият подход е „русофилски“. Според него признаваме, че дължим на Русия всичко и отношенията между нас не бива да са равноправни, а са отношения на господар и неговия подчинен. Този подход доминира през съветския период, когато България е васална република и има поне два засвидетелствани опита да бъде и формално превърната в руска територия, тоест да изгуби държавната си независимост. Освен по съветско време, такива кратки периоди има и веднага след създаването на държавата през 1878 година.
Вторият подход е „русофобски“. Според него Русия ни дължи своето съществуване още от 10-ти век насам, когато сме им дали азбуката и християнството и сме създали тяхната културна идентичност. Това направление има представители, особено в първите години след създаването на българската държава, както и в някои правителства през 20-ти век. 
Най-често следваният модел обаче е третият, който идва от цар Фердинанд и Борис Трети, а после е следван от повечето български правителства след 1989 година. Той е чисто прагматичен и загърбва идеологическите или морални скрупули, като акцентира върху икономическото сътрудничество и надлъгването. В политически план неговото мото е „прави се на независим, но внимавай да не разсърдиш Русия“. Този подход издава паническия страх на българските държавници от руска агресия. Такива преживявания имат и Фердинанд, и сина му, а и премиерите след 1989 година. Костов и Софиянски единствени засега си признаха за заплахи от Москва, но и останалите има какво да кажат по въпроса. В тази връзка прагматичната уж българска позиция към Русия винаги е придружена от дипломация на снишаването, на компромисите и внимателното дозиране на всяка критика, която може да застраши руски интереси в България.  До 2008 година, когато Путин официално обяви НАТО за свой враг, тази политика носеше дивиденти на България. След тази година обаче тя стана невъзможна за следване, тъй като Русия започна своята хибридна война и с това минира всички усилия за равноправие в отношенията помежду ни.
Ако трябва да обобщя историческата справка, нашите отношения с Русия са отношения между империя и слаба държава в нейната периферия. Такива отношения са винаги опасни за малкия съсед, над когото тегне заплахата да изгуби своята независимост във всеки един момент, когато империята реши да го направи.

Спасението

 в такава ситуация е двупосочно. Едната посока е да си намерим силен съюзник, който да гарантира нашата защита от нахалната имперска политика на Русия. Това вече се случи. В момента ние имаме шанса да сме член на НАТО. Това е мощна военна организация, от която Русия се страхува, което пък е шанс да отстояваме и нашите интереси пред Москва. 
Другата посока е да формираме ясна и последователна политика към Русия, основана на общонационален интерес. Тя трябва да бъде следвана поне сто години напред, независимо какви правителства са на власт.
За съжаление това изглежда много трудна работа и причината е в неспособността на българската държава да формулира и да преследва стратегически цели. Тази неспособност е сериозен белег за слаба държава от третия свят, за негоден елит и за липса на достатъчно силна национална идентичност, която да подкрепя общи политики в интерес на цялата нация. Слабата държава вече е продукт на много фактори, които зависят от демографията, от географията, от нивото на елита, от степента на развитие на обществото и т.н. Така или иначе обаче тя е факт и ако искаме да бъдем приети от Русия като равноправен партньор, а не като нейна периферия, слабостта трябва да бъде преодоляна.
В момента правителството на Борисов следва прагматичния подход към Русия. Той се вписва в общата политика на ЕС с една разлика – у нас силен коз е не само корупцията, която Русия поощрява, наливайки големи пари в различни проекти, но и страха от Големия брат, който е способен да преследва противниците си на българска територия. 
Дано след срещата на външните министри на ЕС, когато Русия най-сетне е призната за противник, 

да светне червената лампа

 Време е да направим равносметка на всички възможности, които ни предоставя членството ни в НАТО и ЕС и да формираме активна, а не пасивна политика към Русия.
Обективните предпоставки за това са налице, проблемът сякаш е в главите на политиците ни. Те по традиция имат васален комплекс към Русия и заради ниското си самочувствие и прекомерната си алчност, не могат да го превъзмогнат. Тази ситуация е в полза на руската имперска политика, която успешно увеличава своето влияние у нас и ни отдалечава от НАТО и ЕС. Което пък ни приближава до онази сива зона край руската граница, от която измъкване няма. Това трябва да помним, все пак никой не иска да ставаме руска губерния, нали!…

Автор: Димитър Попов

Източник: Faktor.bg

Прегледана: 38789

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече